По телевизията дават италиански филм. В едър план разгневена жена крещи на мъжа си:
- Идиото! Кастрато! Импотенто!
Гласът зад кадър превежда:
- Иди си, скъпи, аз съм много разочарована от теб!


Говоря си едно хубаво момиче, а то ми обяснява, че гаджето и я уважава твърде рядко. Твърде рядко за младо, хубаво и най-вече сексуално същество обикновено е по-малко от пръстчетата на ръчичката и в една седмица. Освен това ми разказва, че той го докарва до към 15-20 минутки и то в някаква си стандартна мисионерска.

Думам аз - бива ли така бе младо момче? Защо разочароваш това младо, хубаво и най-вече сексуално същество?

Впуснах се в спомени и открих че аз също съм бил в подобна ситуация, но вече бяха минали много години, а тя не облизваше вече тъй ентусиазирано всяка капчица и не желаеше вече да се радвам и на дупенцето и. След като си отиде нашата фантазия попропускахме въведението и понякога бяхме кратки и скучни. По онова време и предложих да разнообразим с други хора. Аз с хубави жени, тя с приятни за сетивата и младежи, но тя отказа.

Тръгнахме си и забравихме срама, макар че до мисионерската не стигнахме. Затова младо момче - иди си, преди тя да е съвсем разочарована от теб. За горди млади мъже като теб е по добре да са първи в галско село отколкото втори в Рим. Ние старите циници знаем, че изкопаната от един бърлога може да приюти много животни.

Да пием за топлите бърлоги, които не оставяме разочаровани:)

Мъдро, мъдро... И все пак нещата винаги стигат до там, първоначалната тръпка се превръща в претръпване и нежността се удавя в скуката. И се питам, цял живот ли ще препускаме като диви коне в търсене на свежи ливади?

да си пикая на мъдростта. май не сме се научили да ценим свободата, както се случва с дарените неща.

е ценна тогава, когато е в недостиг. и няма как да е иначе, щом още от малки сме учени, че най-голямото постижение в живота е да имаш здраво семейство и потомство. Затова и всеки път, когато се отклоняваме от тази свещена цел, изпитваме чувство за вина и отново се втурваме в търсене на следващия партнъор, в когото въплащаваме всичките си мечти и капризи.
Ние винаги сме били учени, а и инстинктът ни е стаден, че трябва да принадлежим към нещо. Но когато изведнъж осъзнаем множеството алтернативи, хилядите пътища, които имаме пред себе си, ние се объркваме, не знаем накъде да поемем. И така изведнъж вместо тази новоосъзната свобода да ни носи освобождение, тя ни се струва бреме, отговорност, понеже никой не ни е научил как да се справяме с нея и как да й се радваме. Много малко хора са способни по естествен начин да се радват на свободата, повярвай ми.